Tози сайт е в тестова версия.
Libro.bg - Първата Българска платформа за самопубликуване на електронни книги
Влез в профила си: Вход | Регистрация | en

Преследване

Преследване

(7 гласа)

“Пpeслeдвaнe” e можe би pомaн, a можe би paзкaз, a можe би пиeсa. Колeбaниeто у читaтeля сe появявa ощe мeжду пpологa и втоpaтa глaвa и товa e сaмо нaчaлото нa поpeдицaтa от посоки, зaвои, кpиволичeния и пpомeни в нишкaтa нa повeствовaниeто, с които сe сблъсквaмe по-нaтaтък в тeкстa. 



  • Наличен формат: ePub
  • Защита: Няма
  • Съвместимост: всички устройства за ел.книги.
    Файлът е съвместим за четене на всички съвременни електронни четци за книги, таблети с операционна система Android, Windows и iPad. На персонални компютри с Windows и Apple Mac.

    За моделите от серията Kindle е необходимо да конвертирате .epub файловете към .mobi формат с безплатната програма Calibre.

    Виж софтуер за четене на е-книги и е-списания.
  • Печатна книга: 6.00 лв
  • Спестявате с е-книга: 17%

Още за избраната книга

Детайли за книгата :
Издател: Библио.бг
Година: 2005
ISBN: 978-954-757-006-1

За автора


Радослав Парушев
Име:
Радослав Парушев
Дата на раждане:
1975

Биография:

                                                    CURRICULUM VITAE
     
Радослав Парушев е роден през 1975 г. в София. 
 
Пише разкази от средата на 90-те години на миналия век. 
 
Става популярен сред интересуващите се от модерна българска проза след 2001 г., когато специализираното издание на в-к “Капитал” “Капитал Лайт” (публикува над 15 негови къси разказа. 
Успорендо с това се зареждат десетки публикации в “Литературен вестник”, вестник “Сега”, списанията “Егоист”, “Едно”, “Плейбой”, “Интро”, “Една седмица в София”, “Хъслър”, “Списанието на М-тел”, “Мъжът”.  
 
През 2001 г. измежду 600 участника спечелва конкурса за разказ на списание “Егоист” “Бъди писател”.
През 2003 г. спечелва националния конкурс за къс разказ “Рашко Сугарев”. 
През пролетта на 2003 г. списание “Егоист” (бр. 73) обявява Парушев  за “най-добрия писател на своето поколение”, при това, без автора да е издал все още книга. 
През есента на 2003 г., след проведен конкурс, спечелва участие в съвместния българо-британски литературен фестивал, провеждан от Британския съвет в София, но след като се запознава отблизо с “демагогията и с ретроградните подходи” (определението е на Парушев) на организаторите, отказва участието си във фестивала, както и полагащата му се паричната награда.
През 2004 (декември) издателство “Жанет – 45” от Пловдив издава първата книга на Парушев – сборникът с разкази “Никоганебъдинещастен”.
През 2005 г. (май) същото издателство издава романа му “Преследване”.
И двете издадени книги предизвикват сериозен интерес и  дискусия в специализираната преса и в Internet-пространството.    
2007 – Project Gigamono (сборник с разкази) – изд. Сиела
2009 – Project Dostoevski. (роман) – изд. Сиела, донесъл на автора си най-широка популярност, преиздаван и номиниран за най-рестижните литературни награди. 
2011 – Животът не е за всеки (сборник с разкази) превърнал се, поради нестандартната си премиера в канала на автора в youtube в бестселър (за българските стандарти) и буквално разграбен от книжарниците за няколко дни. 
 
Заедно с Тома Марков, Богдан Русев и др. млади автори Парушев е член на неформалния литературен клуб “Бърза литература” още от основаването му през 2004 г.. От тогава заедно с “Бърза литература” Парушев участва в десетки публични четения и литературни пърформанси в много български градове. 
  
Парушев признава, че изграждайки се като прозаик е претърпял сериозни влияния от прозата на  Г.Г. Маркес, Х.Л. Борхес и Умберто Еко. Въпреки това, като свой безспорен фаворит сред всички световни писатели посочва  Фьодор Достоевски. 
 
През 2010 г., на учредителното събрание на Асоциацията на писателите в България Парушев е избран за първи Председател на Управителния съвет на организацията. 
 
Парушев завършва юридическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”  през 2000 г. 
От 2002 г. е член на Софийска адвокатска колегия, като от тогава работи като адвокат в областта на защитата на интелектуалната собственост и на правната уредба на телекомуникациите и новите технологии. 
 

Живее в София. Неженен.                          

Ревю

“Пpeслeдвaнe” e можe би pомaн, a можe би paзкaз, a можe би пиeсa. Колeбaниeто у читaтeля сe появявa ощe мeжду пpологa и втоpaтa глaвa и товa e сaмо нaчaлото нa поpeдицaтa от посоки, зaвои, кpиволичeния и пpомeни в нишкaтa нa повeствовaниeто, с които сe сблъсквaмe по-нaтaтък в тeкстa.

По-вaжното в случaя e обaчe, чe товa колeбaниe e зaдaдeно от сaмия aвтоp, който нeпpeкъснaто пpомeня модуситe нa писaнe и сякaш, paзвъpзвaйки вpъзкитe нa някaкво, току що зaвъpшeно, пapчe тeкстовa цялост, зaпочвa дa го комeнтиpa тaкa, чe създaвa усeщaнe зa нeпpeкъснaт wоrk in prоgrеss с укaзaния зa сaмия пpоцeс нa писaнe и повeчe или по-мaлко, видими инстpукции, кaк тpябвa дa сe чeтe. 

В медиите

http://litclub.bg/library/kritika/mikhailova/prisustvia.htm

ЗАПРЕСЛЕДВАНЕ НА РАДОСЛАВ ПАРУШЕВ

 в четене на романа като некритик
 
Владия Михайлова
 
         - Изглежда в романа на Радослав Парушев има почти всичко - казах съвсем скоро на един приятел, докато се опитвах да потисна чувството на вина, че закъснявам със срока за предаване на текста. 
         - Какво означава „всичко“? 
         - Ами... ако се опитам да изброявам може би дори ще се объркам. 
         - Добре, започни от това, което няма - ми отговори той.
 
         Без да продължавам излишно с този разговор, но, също така и без да свършвам дотук с него, ми се иска да го оставя като отворена скоба до края на този текст, който сам по себе си, всъщност, е един много дълъг отговор.
 
         Инструкция № 1: [Радослав Парушев, Преследване, Жанет 45, 2005, стр. 10] „Всичките ми сюжети – или почти всичките – са базирани на впечатления от живата реалност в града ми: наблюдаваме, изваждаме заключение, добавяме щипка рутинна гениалност, следват два-три часа над клавиатурата и ето ти сто евро за публикацията.”
 
         “Преследване” е може би роман, а може би разказ, а може би пиеса. Колебанието у читателя се появява още между пролога и втората глава и това е само началото на поредицата от посоки, завои, криволичения и промени в нишката на повествуванието, с които се сблъскваме по-нататък в текста. По-важното в случая е обаче, че това колебание е зададено от самия автор, който непрекъснато променя модусите на писане и сякаш, развързвайки връзките на някакво, току що завършено, парче текстова цялост, започва да го коментира така, че създава усещане за непрекъснат work in progress с указания за самия процес на писане и повече или по-малко, видими инструкции, как трябва да се чете. 
         В романа са образувани различни полета на представяне, в рамките на които освен непосредствено развиващия се разказ, произведението непрестанно се осмисля и като литературен продукт, който се отнася към определен таргет, пазар и ниша на реализация. Тази рамка на осмисляне на текста е продължена посредством появяващите се коментари за състоянието на литературата, видяно по-скоро през социалните и икономически пренареждания и проблеми на сцената и професията в България. Това, от своя страна, осигурява и един пласт на конкретика, който свързва романа с определена социална действителност, в която той се случва: София – политически, икономически, а и културен център на страната, доизживяваща соца в агресивната бруталност и цинизъм на едно ново, нео-капиталистическо общество. Без да си поставя за цел критическа рефлексия върху тази действителност, произведението се ползва най-вече от условностите на нейния език, наслаждавайки се на възможностите за манипулация и игра, които той дава. Непрестанното смесване на художествени и нехудожествени елементи, използването на директни препратки към познати на читателя, лесно проследими факти, като например това, че и героят, и самият автор биват наричани „Чарли“, надписа в „Билкова“, с който започва самият роман и т.н., доближават езика до журналистическия език - близък до самото произшествие (по Барт). Границите между реалност и разказ са размити, давайки възможност за множество спекулации и непрекъсната игрова подмяна на фикционалната позиция на автора с реална фигура, която говори с гласа на „истинското“ събитие. Така романът се политизира – една политичност обаче, която той самият не признава.
 
         Инструкция № 2: [Радослав Парушев, Преследване, Жанет 45, 2005, стр. 26] 
         „А Еко гепи супер безочливо, но при него не се нарича плагиатство, а интертекстуалност. И за Еко никой не казва „копелета, царят е гол”, но ако аз сторя някоя подобна интертекстуалност, критиците ще ми пръснат гъза, то се знае.”
 
         Препратката към Умберто Еко не просто e буквална, тя е трасиран път, който минава през текста и анихилира критическата позиция като отказва възможността за нейната самостоятелност и затваря вратата на интерпретацията. Текстът е едноизмерен. Той има конкретен (абстрактен) автор и конкретен (абстрактен) читател, който авторът конструира. В него са използвани наративни ресурси, близки до така наречените от Еко „common frames“, базирани на стереотипни ситуации, също и „intertextual frames“ – свързани с препратки към енциклопедично знание и вече налични текстови традиции, и „magic frames“, които в конкретния текст на Еко върху филма „Казабланка“, на който тук се опирам*, той определя като появяващи се така, че да могат да бъдат отделени от цялото, превръщайки филма в култов обект. 
         В случая „общите рамки” в романа са свързани най-вече с общи места на обитаване, част от съвсем конкретен, градски живот – такива са „Билкова”, „Блейз”, клуб „Библиотеката” и т.н. Преминаването на героя през тях променя поведението, статуса и групата, към която се отнася. Авторът използва този подход и като стратегия за очертаване на определени кръгове таргет читатели. 
         В текста има препратки не само към Еко и Борхес, които са съвсем очевидни (а и конкретно назовани), но и към вулгарната литература на Христо Калчев например, алегоричното писане на Алек Попов и т.н. Централната за романа нишка на разказ, която е свързана с преследването и близначността на фигурата на Иван Бургазлийски, използва както идеята за Предателя, свети Юда и Петото евангелие, така и шизофренната раздвоеност на „Боен клуб“. Да не забравяме, че първото съвпадане на Писателя и Адвоката се случва именно в „Местото“ - пряка препратка към идеята на книгата на Чък Паланюк и филма на Дейвид Финчър. 
         В „Преследване” модалностите на повествуванието често се сменят, като преходите и границите между тях са резки по начин, по който текстът се накъсва и превръща в серия от фрагменти. Например: Дванайста глава, Малката Лора току що умира, започва преследването на адвокат Иван Бургазлийски. Разказът неочаквано спира, личността отново се раздвоява и се появява Авторът, който след като научава от радиото „истинската” новина за случилото се, отива да се срещне с Кито в „703“, където на читателя е предложено своеобразно „виртуално“ продължение на случката, описана в единайста глава с езика и образността на компютърната игра. Използвани са различен тип културни кодове, които, от своя страна, предполагат различен тип комуникация и имат различно отношение към „истината“. Целта на романа е да бъде неубедително, убедителен – той си играе с „истината“ и „реалността“ така, че непрекъснато да подвежда читателя.
 
         * [Umberto Eco, Casablanca: Cult Movies and Intertextual Collage, in Modern Criticism and Theory, ed. by David Lodge and Nigel Wood, Pearson Education, 2008, p. 463 – 464]
 
         Инструкция № 3: [Радослав Парушев, Преследване, Жанет 45, 2005, стр. 41] 
         „А, щях да забравя и това – в настоящия текст няма абсолютно никакво послание, нравствена поука и други подобни социалистически глупости, факт, който ме изпълва със заслужено удовлетворение.”
 
         Да се върнем обратно към основната нишка на разказа – преследването, близначността и шизофренията. Пълният момент на разпознаването, това, което води до единението и развръзката, е предаден на читателя в писмото, изпратено от Адвокат – Иван Бургазлийски до Писателя – Иван Бургазлийски – „Ето как разбрах, че 90-те за мен са свършили, по точно не „ето как”, а „ето кога”, понеже „как” не би могло да бъде обяснено. Така, както не подлежат на обяснение Бог, Щастието и Смъртта.”” (стр. 105) 
 
         Стоп. За какво говори романът на Радослав Парушев? – [освен за още една от използваните основните стратегии на писане, каквато в случая е авто-цитирането] в специфичната му структура, изградена посредством множество рамки, паралелни линии на повествувание, различни микро разкази и цитати, се появява всъщност една съвсем конкретна културна реалност – културната реалност на 90-те в България. Към нея произведението не просто има отношение, но, може да се каже, й принадлежи изцяло, заедно с всичките й трансформации, условности, вътрешна динамика, развитие и, може би, край; Част от това е перформативността и особената спекулация и манипулация на езика. Част от това е и спецификата на появяващите се внезапно реплики към определени социални и политически условия, които макар и авторът бързо да заскобява, за да не превърне в коментари, препращат към проблеми като - резките разлики в стандарта на живот, които, от своя страна, се отразяват на промените в статуса и ценностите и пренареждат социалните роли в културното поле (да си спомним за Малката Лора – нейните родители – и – нейните покровители); или общата комерсиализация на живота, навлизането на life style културата (и литературата) в BG вариант, която участва в изграждането на нов тип идентичности и обществени взаимоотношения. (Бърза препратка към сцената в Библиотеката, която в романа има две измерения – на скъпарски суши бар и на пазител на знанието и ценностите на „средната класа”.) Преследването между Адвоката и Писателя е преследване на два културни модела, за които паралелното съ-съществуване е все по-невъзможно. Точката на разпознаване между тях е краят на 90-те –тогава, когато шизофренната раздвоеност на разказа е преодоляна. 
 
         И все пак, романът „Преследване” на Радослав Парушев не е роман, който поставя във фокус определени културни взаимоотношения и връзки. Той е роман за „личността”, за специфични personal profiles, които ползват различни, културно обусловени, житейски проекти. [„Но хората са различни, при това не само един от друг – през по-голяма част от времето сме различни от самите себе си.”, Преследване, стр. 16] Моментът на екшън в произведението е свързан с борбата за оцеляване на един културен модел на живеене спрямо друг. Разбира се, в този социален дарвинизъм, се оказва, че оцелява по-силният (и, може би, по-съвременният) – и неговият живот е политически. В случая това е политиката на white male strait в хаотичния комерс на едно общество в началото на пътя на усвояване на капитала и новия култ към личността.
 
         * * *
 
         Сега към началото на настоящия текст. 
         - Хм... какво няма? ... Всъщност, знаеш ли, какво няма – няма критична гледна точка. 
         Няма я в самия роман, а на читателя тя е отказана.

Коментари от потребители:


×